Планината

Странджа – „Свещената планина”

Strandja map 1В крайните югоизточни предели на Европа се намира сравнително малката Странджа планина. На север и северозапад планината се затваря от Бургаската низина, Бакаджиците и Дервентските възвишения, а на югоизток достига до Босфорския проток, който отделя Европа от Азия. Нейната обща площ е около 10 000 км2 и има максимална дължина около 260 км. Главното било (с връх Голяма Махдия – 1034 м) дели Странджа на две части: северната е значително по-широка и се отваря към Мандренското езеро и черноморския бряг, докато южната (по-голямата й част днес се намира в Република Турция) е единствената европейска планина, чиито реки се вливат в три морета – Черно, Мраморно и Егейско. Макар и малка, Странджа е изключителна и в природно, и в културно отношение.

В природно тя представя невероятно геоложко и биологично разнообразие. Скалните видове са формирани от седиментни, метаморфни и магмени скали и още от черноморското крайбрежие на запад могат да се наблюдават туфи, туфобрекчии, андезити, пясъчници, габро, диорити, гнайси, шисти, мрамори и гранити, по чиито граници се разкриват медно-рудни находища. Те започват да се обработват още преди седем хилядолетия, за да положат основите на първата световна металургия.

Планината е ниска и релефът се характеризира от полегатите ридове. Те обаче са ограничени от всечени речни долини и долове по начин, който прави Странджа една от най-трудно проходимите балкански планини. Наред с преходно-континенталния климат и водното изобилие (само в българската част на Вътрешна Странджа има над 120 големи извора и 74 регистрирани карстови пещери), сравнително лошата й проходимост позволява в нея да се развие и запази изключително богат горски фонд. В резерватите „Силкосия”, „Узунбуджак” и „Тисовица” на структурирания през 1995 г. върху 116136.2 хектара Народен парк „Странджа” могат да се видят стари (над 200-годишни) дъбови и букови гори: в тях виреят около 1300 вида висши растения. Тук се откриват редица реликтови (ендемични „понтийско-кавказки”) видове, защото Странджа не е била засегната от голямото заледяване по време на последния ледников период. Ето защо от 700 растения, вписани в „Червената книга” на България, над 70 (т.е. повече от 10%) могат да се видят единствено в нейните предели.

Zalenika_1Не по-малко забележителна е планината и в културно отношение. Открояват се археологическите паметници и изпъкват архаичната обредност и фолклор, които се отличават с изключителната си протяжност назад във времето. Само тук в Европа все още се долавят отгласи на много древни представи за света. Спецификата на местния фолклор в различните му разновидности и оцелелите чак до наши дни обредни практики в култовете към Св. Георги, Св. Илия, Св. Марина, Св. Модест, Св. Панталеймон, Св.св. Константин и Елена… разкриват техните дълбоки корени.

Pastoralno1Вярата в странджанските „Светоци” отпраща към древните траки – приемниците на представите за първите европейски Богове, които живеели не само на Небето, под Земята и Водата, а и сред хората. И за българите – също както било и при техните предходници траките, легендарните Герои-Юнаци били живи и помагали на хората, а на „свети” люде и днес се явяват древни богове под формата на християнизираните планински „Светоци”. Странджанци и сега контактуват с тях на определени дни край свещени скални места и аязми (врисове) в Планината – в „Свещената планина”.

„Живи” са и древните представи, свързани с мегалитните паметници, сред които се открояват т.нар. долмени. Според досегашните археологически материали, започват да ги градят в първите столетия на I хил.пр.Хр. и те постепенно покриват цялата планина. Извънредно показателно е, че за странджанци долмените не са „големи камъни”, а „Змеюви дупки”, „Змеюви къщи”. В случая тези Змейове са равнозначни с онзи „Дракон”, зад който прозира една от древнотракийските представи за Орфей, а доскоро някои долмени са били параклиси на „Свети дух”. За култа към Слънцето пък свидетелстват множество каменни Слънца и кръгове, които са най-много около нестинарските села.

Пак в нестинарските райони е оцеляла и обредността, свързана с т.нар. Самогонен елен. Той заемал важно място в древните вярвания, поради което се открива в редица произведения на тракийската торевтика от VII в.пр.Хр. насетне. Самогонният свещен елен в уречения ден и час идвал и сам подлагал главата си под жертвения нож. Впечатлява и култа към Св. Георги: тъкмо в Странджа най-добре проличава неговата връзка с „Тракийския Конник”, който в синкретизирания си образ на фолклорно равнище представя древния „Юнак-Победител”. Към този образ българите наслагват и своите си представи и става разбираемо защо в с. Стоилово и до днес оброчен релеф на „Тракийския мконник” служи за икона на „Св. Георги”.

*  *  *

Potok_3От Странджа извират многобройни реки, които се вливат в три морета – сред черноморските най-голяма е Резовска. Тя протича през българска и турска територия в меандрираща долина с дъбови гори. Именно тук е едно от огнищата, в които се заражда и развива най-напред в света медната металургия.

В гористите дебри на северна Странджа се издигат ридовете Босна и Бакърлъка (Медни рид). Ридът Босна е разположен между реките Факийска и Велека, като североизточното му разклонение е Медни рид. Той се простира между Мандренското езеро и полуостров Буруна. Североизточната част на Странджа на турска територия достига до Босфорския проток, като постепенно се снижава при езерото Дуру су (Теркоз – Делкон, „Тракийската делта”), където Акаланските възвишения се съединяват с Деркоските.

Медноридските възвишения изобилстват със следи от древни рудни разработки. Районът е пресечен от речните легла на Росенска и Ропотамо (Гранична река). Река Ропотамо е плавателна в долното си течение и тук може да се види чудното образование „Лъвската глава”. Крайбрежието между носовете Чукаля и Коракя се характеризира с издадена на североизток брегова линия, нагънат релеф и дълбоки сравнително добре защитени от опасните ветрове заливи около вдадените в морето по-големи полуострови: Атия, Св. Никола, Созополския и Буруна. На нос Атия в края на VII в.пр.Хр. изглежда стъпват първите елински заселници по Българското Черноморие, а на тогавашния бряг на Созополският залив е основана първата елинска община-държавица (апойкия) Аполония.

След нос Коракя (южна граница на Бургаския залив), идват заливите Св. Параскева, Зигра и Стомопло. На нос Беглик-таш (от полуостров Буруна) има феноменален природен феномен, който се е превърнал в голямо древнотракийско скално светилище; Древно пристанище е имало при Маслен нос – един от двата доминантни навигационни ориентира по Българското Черноморие. По крайбрежието между носовете Св. Агалина и Хумата се простира лагунното езеро Алепу, където може да се види рядкото „блатно кокиче”. Между нос Скомболиорош и нос Кая се намира блатото Аркутино, а в едноименния залив лагунното езеро Стомопло, чиито наслаги са погребали праисторическо селище от V хил.пр.Хр. Подобни със сигурност били устроени и в днешните заливи на Созопол и Китен (тракийското Урдовиза), а вероятно и в ахтополоската акватория. В морето пред Медноридския дял на Странджа се намират островите Св. Анастасия, Св. Иван, Св. Петър и Св. Тома (Змийски остров).

Ридът Босна е пресечен от редица реки. По-важните са Дяволска река, Китенска (Караагач) и Велека, които се вливат в морето съответно южно от Приморско и Китен и северно от Синеморец. Дяволската река меандрира в гориста долина, а южно от устието образува широка заблатена долина. Велека протича в дълбока гориста долина, която прорязва т.нар. Хасекия.

Южна Странджа с разклоненията си достига до Текирдаа (Текирдаг), която се свързва с древнотракийското „Хиерон орос” (Свещената планина). Там се е намирала столицата на одриските царе „Хиерон тейхос” (Свещената крепост).

 

Comments are closed