Старите карти

От старите карти лъха и загадъчност не само защото да се съставят и да се издават е специална привилегия. Те са били неимоверно скъпи, привилегия било да ги притежаваш, а строгото им засекретяване дълго време е правило, а не изключение. Към старите карти се проявява и колекционерска страст. Тя започва да се изявява малко след Първата световна война, ето защо оттогава до наши дни цените им растат в геометрична прогресия. Научният интерес към тях от XIX в. насетне се предопределя от историческата география, която в балканските си варианти търси локализации на селища, градове, реки, планини и области, но най-вече да докаже изконни “исторически права” над едни или други територии, прокламирани в националните програми на балканските народи.

В българските архиви, книгохранилища и частни колекции се съхраняват много атласи и стотици европейски стари карти (или диапозитивни копия на оригинали и копия на карти). Благодарение на вековното усърдие и грижи на различни специалисти и много родолюбиви българи те съдържат почти всичко картографско за България и Балканите, което е достигнало до наши дни от античността, средновековието и новото време. Най-значима е колекцията от литографии и цветни диапозитиви на Централния държавен архив (ЦДА) при Държавна агенция архиви (ДА Архиви). Тя съдържа над 700 специално подбрани екземпляра и се дължи на целенасочената събирателска дейност на редица български историци и исторически географи през 70-те и 80-те години на миналия век, които издирват документи, карти и гравюри за българската история в западноевропейските библиотеки и архиви и ги заснемат подобаващо за времето си. Дългогодишната колекционерска страст на д-р Симеон Симов от Хамбург оформя една от най-представителните колекции от литографии и атласи на Югоизточна Европа и Балканите. Днес тя вече е собственост на ДА Архиви. На първия български картобиблиограф инж. Любен Божков дължи основата си картната колекция на Народната библиотека “Св.св. Кирил и Методий”. Ценни екземпляри съдържа и сбирката на Геолого-географския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Добри екземпляри се срещат и в частни колекции.

Европейската картографска логика по отношение на Балканите до XIX в. (века на национализма) изглежда стабилна, защото е политическа и няма как да е етническа. Та нали етносът и етническото мислене са сред онези спорни категории, към които европейската наука, политика и култура започват сериозно да се настройват едва от края на XVIII в. насетне. Дотогава водещата логика се базира на принципа: има признати владетелски права (наследствена или придобита корона – “от Бога поставен владетел”), има държава – както и обратното. Ето защо България става онази балканска държава,която немного след датата на официалната си християнизация в 864 г. влиза в “Картите на света” (Mappae mundi). Така тя се превръща в най-традиционната от новите картографски номенклатури за Балканите. Изписва се с едри букви – обикновено над “книжните” историко-географски области Тракия и Македония, там, където преди България да стане християнска държава, манастирските картографи поставят Мизия.

България е значима християнска държава в географските хоризонти и на ТО-видните и на О-видните карти на “Обитаемия свят”, а оттам и за планисферите чак до XVI в., когато се полагат основите на модерната картография. Съставителите на планисфери знаят и Отвъддунавска България. Маркират и езическата Велика (Първа) България на кан Кубрат. Не забравят дори и Волжко-Камска България, която граничи с митичното “Царство на амазонките”. Българските царски флагове пък често пъстрят италианските и каталанските морски (портуланни) карти от XIII-XVI в.

Показателно е, че принципът да се нанасят държави с признати патримониални права се запазва и след XIV-XV в., когато балканските християнски монархии са покорени, а населението им е поставено под властта на султана на османлиите, който е и халиф на мюсюлманите. По логиката на европейското християнско политическо мислене балканските владетелски права (патримониумите на отделните корони) остават, макар изконните им носители да са ги загубили, а границите на съответните държави винаги да са били спорни. И тъй като в политиката “празно пространство няма”, унгарските крале вече твърдо изписват в титулатурата си и rex Bulgariae. Оттам идват и интересите на австрийските Хабсбурги (императори на Свещената римска империя и крале на Австрия и Унгария), защото гербовниците, в които се представя и българският герб, не се рисуват за красота, а са същностна част от тогавашните правила за уредба на света. Свои, макар и разноречиви, интереси и позиции има и френската кралска династия, която официално признава Османската империя с договора, сключен от Франсоа I през 1536 г.

Границите на всяка една държава никога не са били константна величина. Те постоянно се менят през годините и вековете, поради което България се изчертава различно – в зависимост от конкретната гледна точка, избраното време и източници за конкретно фиксиране. Българските граници фигурират във всички образци, които се съставят и рисуват в европейските ателиета от хора, получили изричната привилегия да съставят и издават карти. Тъкмо събраната от тях налична информация за едни или други признати патримониални права на българската корона (а и конкретните интереси на суверена, който им е разрешил да бъдат картографи) раждат и границите на България в различните европейски карти. И това е така чак до времето, когато България получава своето ново международно признание и граници в Актите на конгреса на Великите сили в Берлин от 1878 г.

Comments are closed